ПОД СЛЪНЧЕВАТА ЛЕЙКА ЕДРЕЕ СЛЪНЧОГЛЕД.
                        в началото на есента той чернооко се прицелва.
                        Улучва тишината на деня и падат сенки отмалели.
                        Изпъва се в стеблата лък от време, като гущерче потайно,
                        и в прижумялото небе се ниже птичата безкрайност.

                       Пак изтънява бялата вода, от извора като око поглежда,
                       не блика, а сълзи едва под сведената папратова вежда.
                       дървета сплетени мълчат, гнездата празни да не плашат,
                       а изрусялята трева прикрива бягащата младост...
                       
                       Къпината прегръща камък, с мъхнатите листа примигва.
                       Какво да търся в есента?
                                                                           От нея въздух само стига.