Не й се стои сама в каютата. Излиза на палубата. През Норд Кап се връщат от Мурманск,но не може да види нищо от дългите фиорди на Норвегия. Някаква млечна пелена се е разстлала над морето. В края на август изглежда кошмарно.

Импулсният радар може да не помогне, ако обектът е малък - това го знае от баща си.Пък ако нещо пресече курса стават грешки. Не може да се определи с точност скоростта. Дано нищо не срещат по пътя. Те и двамата капитани сега са на мостика, брат й не е спал повече от 24 часа... Плава за четвърти път в тези ширини...

Всъщност се опитва да се бори със страха си от височини.На втората палуба е. Според нея точно сега е много подходящо. Вече три години се лекува.
Вълните почват да се надигат. Все по-високо. Пръски прехвърлят дека. Мъглата някак се променя - не е така непрозрачна. Вдишва я и тя прониква в нея...

Корабът започва изведнъж  плавно да танцува с особен крен.
Тя впива ръце в перилата, но всеки миг може да се изплъзне и да изхвърчи. Струва й се, че за последно е изправена. Инерцията ще  я навре и изплюе дори през миша дупка. Съдът се спуска отгоре надолу и по диагонал !!!

Лошо й е... Усуква се и... в този миг я сграбчват две горещи и твърди ръце, които я омотават с нещо като въже. Боцманът я е видял, изхлузена, готова да полети към дека. Добре, че наистина я връзва със спасителното въже, което е прехвърлил като алпинист през кръста си,  иначе и двамата са загубени.

Откачалка!
Свива й един зад врата - иде му да я пребие. Коста, брат й,  едва ли щеше да си прости, че я е взел да пътува с тях. Боже, опази!!!
Замъква я на буксир в салета и вика барото да отвори склада. Алкохола е под ключ. Малката трепери като маларична. Колко  е слаба  пък тежи като олово. Сипва й малко коняк. Тя започва да хълца и да гълта въздух.
Айде сега - истерии.
Налива й направо в устата. Изглежда тя успява да преглътне, защото напрежнието сякаш се смилява над нея и започва да отстъпва назад. Отваря очи и остава само неравномерно дишане. Продължава да я тресе.  Дават му одеало и той я намята.

Мъжете мълчат.
Гледат я изпитателно.
Усеща мислите им с кожата си...
И тримата са плавали с баща й, а сега и с брат й.
Чудят й се на "акъла".
Боцманът още е ядосан. Пита защо е излязла навън.
Тя е забравила.
Топлината се надига в тялото й.
Клепачите вече не я болят толкова силно.
Цялата кожа на ръцете и лицето й почервенява лъскаво, като изгорена.

Завеждат я до каютата.
Коста още не знае. До края на вахтата  му остават още 2 часа.
Ушите й бучат, като че ли вятърът препуска в главата й.
Опитва се да си спомни - какво търсеше в мъглата?

Тя не знае.

Топлината започва да я отпуска.

Клепачите вече не я болят така силно.

Бузите й горят трескаво. Зъбите й вече не тракат.

Цялата кожа на лицето и ръцете й става лъскаво-червена, като изгоряла.

Изпращат я до каютата.

Коста още не е научил. До края на вахтата му остават два часа.

Ушите и бучат, като че ли вятърът бушува в главата й.

Опитва се да си спомни - какво търсеше в мъглата?

Чува се някакъв глух тътнеж. Гръмотевична буря?!

В койката е ужасно неудобно. Всичко се клати, а няма къде да избяга. Иде й да повърне.

Опитите  да изригне са безрезултатни. Коремът й ту хлътва към гърлото, ту почва да хълца. Не е яла нищо от вчера на обяд, само този сладникав, парещ и кисел вкус на коняк с билков чай. Ужас!

Пред очите на Соня стената на каютата се размества.

Изпращява и се огъва навътре.

Интересно - фурнирът само изтънява, като стена на сапунен мехур, който се допира до друг сапунен мехур и в него се появява странен шестоъгълен отвор с дъгообразни страни.

Разтегля се по височина и приема контурите на тъмна мъжка фигура, с вдигната кокарда на фуражката и лула, която не дими, но от нея идва миризмата на още незапален Clan.

Забравя, че й е лошо.

Много обича тази миризма, още от дете я помни:

…в хола, пред телевизора, дядо й дъвче специален тютюн, който ухае точно така.

Всеки път, когато баща им ходи до Холандия му носи от него…

…а защо фигурата е с лула?! Ако е на баща й , то той изобщо не пушеше, пък ако е на майкиния баща… то той никога не е бил капитан!

В това време чертите на сянката като че ли придобиват някаква прозрачно-черна плътност.

 Има ли я или я няма, не може да бъде сигурна, но усеща истинско присъствие.

 Соня изведнъж чува клокочене. Все едно някой е пуснал чешма в другата каюта.

Там обаче няма никой, защото Коста е още на вахта. Знае със сигурност, иначе щеше да й се обади.

Като да я е страх, още не се е отървала от предишния стрес и сега ново двайсет!

Иначе, откакто се е качила - всяка нощ сънува кошмари, но кошмар посред бял ден, пък бил той такъв…

Господи, ами че тази сянка прилича на всичко друго, но не и на истински капитан.

Това е някакъв капан. Каютата се пълни с черна, смолиста вода…

 Стената се е залепила отново, но тя забелязва леко фосфоресциране където беше отвора.

 „Кой си ти?

Откъде се появи?

Какво искаш от мен?

Защо дойде?

Познаваме ли се?”

 -         Хай! Хей! Чакай… чакай! Много бързо питаш!

-         Хай! Хей! Хайуей! Много чакан Многостен!

-         Ехай, ехей! Полулуние!

-         В нощите ти идвам, денем си отивам! Аз съм тук , когато ти си тук! Хай, ахей!

-         Знаеш ме отдавна, всеки път съм с теб! Виждаш ме преди Селена да изгрее и след като луната в сянка е залязла, и едновременно с това! Ихуехей!

-         Помниш ли песничката за кораба-беглец?

-         „Соня – Сента – Сила – Сибила

-         Стои на носа и се взира далеч…

-         Морето брули с бурни води

-         на гърдите й тънката свила.

-         Хай, ахей, ихуей, охохей!

-         Сини мълнии хвърлят очите й.

-         Разплетени плитки плющят,.

-         Гривни – змиорки – колани – заргани

-         В буйната нощ пак ще блестят.

-         Тя е Соня-Сента, Сила-Сибила

-         Слитък завинаги с кораб-беглец!”

„Моля те спри за малко, май познавам песничката. Някой се опитваше да ме приспи с нея, но все не успяваше,  не помня… беше толкова отдавна. Приличаш ми на гласа на втория ми баща. Но той замина на море преди 6 години  и оттогава не съм го виждала!? Ти познаваш ли го?”

 -         Хелоуей, хелоуей, Хелуин!

-         Ти си моята малка змиорка!

-         Аз съм твоят неонов зарган!

-         Виж на тиквата рибята кост,

-         Виж във рибата тиквен хайвер

-         Как се прави на облак от люспи!

-         Помниш ли, помниш ли синята стръв?

-         Сребърни кукички – златна гирлянда

-         Как те раздраха нежно до кръв

-         Стръвните зъби на гранда.

„Не е възможно да  разваляш текста! Ако си Маверик не можеш да го променяш!

Къде беше през тези години?

Защо ни изостави само 9 дни след като майка загина?!?

Толкова ли ме мразеше?

Мислехме, че ни обичаш…

Знаеш ли колко много исках аз да съм умрялата …

…Когато на  15-тия си рождения си ден скочих от кораба, и тя ме последва, знаех, че не може да плува. Всички умееха - и дядо, и татко, Бог да ги прости...

Само тя не.

Брат ми ме извади тогава, а нея не успяха да измъкнат – оплела се беше във витлото…

И когато ти си се върнал, ние с батко бяхме в интензивното. Тогава нищо не можах да кажа за свое оправдание. Мразех си живота…това никой не разбра, всички мислеха, че е било случайна приумица на една тийнейджърка. Аз съм виновна, но не исках и тя да загине,можеш ли да ми повярваш?”

      -   Соня – Синя – Селена – за Сента

      -   няма прошка под хоризонта,

      -   няма въздух на луната,

      -   няма душа под водата…

      -   няма птица под реката

 „Тогава бях влюбена в теб, не го ли разбра? Мислех, че така ще ви накарам да страдате! Да ме оцените, чак когато ме няма! И най-вече ти да ме забележиш, ти който пътуваше непрекъснато и вече нямаше време за мен…”

 -         няма крило във косата,

-         аз избягах от момата!

 „Защо ме дразниш? Не ти ли стига, че ме уплаши? Къде си, прости ми, моля те, не исках това! Аз я обичах, не вярваш ли?”

       -   Соня – Синя - зелена …

      -   още ли си Влудена?

 „Къде си, къде се изгуби?”

      -   Още ли искаш да скочиш

      -   Морето да излочиш!

 Не го вижда, само чува глухо пращене и шум на вода, която продължава да се качва към койката.

Въздухът в каютата вече не стига…

      Тя почва да се дави на сухо. Повръщала е. Не помни. Всичко е омазано, а гърлото я боли, все едно някой я е душил. Паднала е от койката, заедно с вълненото одеяло, борила се е и въргаляла по пода заедно с вълнението и то я  е ожулило до кръв. Под вратата, от коридора струи светлина. Вече нищо не фосфоресцира. От видението няма помен.Илюминаторът е черен, като антрацит.

      Чува глухо превъртане на ключ.

      На вратата са Коста и Георги.

      „Господи, ама вие здраво сте я напили! Сонче, Сонче!  Събуди се, миличка, аз съм тук, при теб съм! Няма страшно, пиленце! Всичко ще се оправи!” – вика баткото и я грабва на ръце…