Не заспивай. Постой. Ето, сега ще те питам - къде е албумът на твоето детство, с кого си на тази, квадратната, снимка, и кой я е надписал? Знаех си. Дядо е бил. Баба редеше буквите, като лястовици по жица. Тя ли те караше всеки ден "Под игото" да преписваш? Тя ли нашари с пръчка ръцете ти, когато беше мъничък, сладичък, защото другите не мируват? Най-послушният... Най-изпълнителният. Ето, ти се усмихваш.  Пред болката се преструваш. От леглото вместо сянката ставаш и прекрачваш на своята баба огнището. Там къкри котле със чорбица  от спомени, а зад тях - раздянати нищелки. Но чии са?  Да, нямал си баба, жива. Сбърках. Но къде отиваш? С кого ще си говоря за нещата, дето случване нямат? А между теб и мен има сто години раздяла. Има сто бели гладиоли. Сто лопати пръст. Сто свещи. И няма вторник. Няма.

като сълза - остра,
непреглътната