ОТПИВАМ ОТ СКЛЕРОЗАТА НА ВРЕМЕТО -
                   но тя не е спасение.
                 
                   В кълбото, което размотавам до безкрайност,
                   открих, че няма възли.

                    На стаята ми остъклената стена
                    направиха от зеници и ножове -

                    единствено главата ми 
                    през нея да премине.

                     Отвъд.
                 
                     След мелницата  вече няма нищо,
                     което може да я спре.
                
                     Потича светлината на кръвта,
                     а за превръщането няма
                 свое оправдание...

                 Физичните закони стават
                 алхимичен фокус -
                 кръвта се бори
                 с палитрата от нереалност...

                 Къде се скриха
                 останалите и подгласни,
                 разединени в себе си?

                     Не искам.
                 Не искам да повярвам
                 в гилотината на бягащата съвест.

                 Самоубийството е само
                 древноизточна защита.

                 И затова, когато цъфне вишна -
                 луната става изповедно точна...

                 В лъчите и пронизвам полудяла мъдрост -
                 изгубвам куките за плетене.

                 Кълбото се търкаля във нозете ми -
                 запредено от котката на самотата.

                 Забравата е нищо.
                 Прозорец светлина
                 отсам... 

   
                

С течение на времето, ако не забравяме то поне започваме да се чувстваме достатъчно добре - свикваме, но в това няма нищо лошо всъщност.
Стихчето ми хареса, благодаря. :)))