истинска Десета част

  Т а к а  не  се   пише .

  По този начин се бави топката. Когато бавиш топката изнервяш публиката. Почват да валят съвети и благословии. Става страхотно. Можеш да свалиш „всичкото си бельо”, за да не се изцапа от оплюване. Ожесточените гласове се превръщат в нещо, което се консолидира срещу теб, то наистина прилича на един Друг език, който не искаш да използват за да се „сближат” с теб, понеже ти се струва някак си обиден…, а може  да е само прелюдия към твоя

  Ексхибиционизъм.

  И така, Даото на поезията, е вън от Живота.

  Тия ги разправяй на Филанкишията. Можеш да продължиш само при Смъртна заплаха. Скъсаха ли ти Крилцата ? А Жилото?

 Оставиха ти само Два разчекнати крака, колкото да пазиш посоката при Опит за равновесие в Безличното Отношение към Поезията. Вън от терена! Напусни! Рицарите ги убиват в Зародиша още. Сега на мода е нещо съвсем друго. Вадят гънките на мозъка и ги слагат в перхидрол./ така се става блондинка/ Целта е от Сиво бяло да минем към Искрящо бяло. Каквото между другото си нямаме в изобилие.Пък каквото и ще да не ни става след това. Усещам раздвоение. Дясната ми ръка е ледено студена и не знае какво прави лявата. Някой се насочва към Енергийната ми защита и ми прави  Блокада. Казва, че най- добре е Всичко да се признае пред Следователя, който е неПодкупен , но може да е Купидон, на когото са откраднали Шегите на Амур. Тук Съзнанието ми се разчленява на Глава, Гръд и Коремче…Гладът за Нежност се засилва и мога да изям Всички вас наведнъж.

 Ако Ви желая, то е от Дъното на душата ми. Мога да разказвам приказки, за да Ви разсейвам, мога да Ви разголвам, за да Ви причиня болка, мога да Ви подам ръка, за да Ви дръпна Надолу, мога да Ви покажа даже Истинското си Лице... но не знам, дали ще го забележите.

       То винаги е загрижено. Може да Ви гледа втренчено. Даже  понякога усеща,че мъничко Ви мрази и осъжда, но после отново се изчервява в прилив на нежност. Обаче е искрено. И много тъжно. С една дума скучно. Иска да се утвърди, но Животът не го взема на сериозно. Вие също не бихте го взели със себе си, защото:

    Да не сте Луди да приемете Тъгата?

  Когато се стигне дотам

  просто е Време да се тръгва обратно.

 Самото тръгване е придружено от Суетливо стягане на багаж, за което е по-добре нищичко да не правите. Щом е необходимо, той веднага ще си намери кашона. Умът, с който трябва да се съобразявате просто пречи на Трансформацията на вътрешното време.

 Точно сега нямам Време за поетични отклонения. Всяка строфа би причинила Болка по изгубеното. А както е известно се налага да се прибегне до класифицирането на Болките, което почва да отнема от самото Време за усещане и тогава се погубваме в Превода на чувствата.

  Доколкото мога да преценя Вие вече твърде сте се отдалечили от Мен благодарение на Суетенето преди заминаване.

  То е Прекрасен механизъм за преместване на отговорности. За избягване на въпроси. За пропускане на отговори. За твърда ангажираност с движението. За липса на директна връзка. За отказ от Обратна връзка.

  Защо Очите, които гледат през моите не виждат какво има зад гърба ми? Защото са включили Автопилота. Те са разделили Умението да се придвижваш от Умението да прочетеш. За да се създаде Бягство от самото пътуване. То е като да вървиш по кратък, но много заобиколен Път покрай самото начало.

 Така създавам

 Кръговото движение около Една чужда воля,

 която се превръща в Балон, пълен с думи от разгорещен въздух и  които не смея да употребя, за да не ги изсипя от Кошницата на изобилието върху Вас. / както ще си помисли майка ми – нахалост /

 Всяка дума си има Своя воля .В един момент се оказва, че Волята, която може да бъде заключена, с удоволствие се излежава в Затвора на чувствата. Не се интересува нито от вида, нито от Продължителността на присъдата. Тя, доколкото мога да преценя, е твърде мотивирана да излежи каквато и да е присъда във Вътрешния затвор. Защото Гордостта не се прекършва лесно в кафеза. Оттам до небето има само няколко пречки, а през тях също се процежда синевата. И ето че се намесват Цветовете, за които имената са твърде малко и не мога да ги опиша в никакъв случай… Когато сливам думите се чувствам по сигурна. В поезията е така. Всяко чувство на нов ред. Всеки ред с Главна буква. Всеки читател – пръст от едната ти ръка. Какво пък. Всяка страница – ред. Всяка буква – изречение. Всяка истина – отражение. Всяко изкривяване – правилно. Всяко правило – Изключване на Цялото. Всяко включване в ефир – ураган.

  Като стана дума за Природно бедствие причинено от словесен порой, та се сетих, че всъщност иде реч за нещо друго – а то е Липса на изящна словесност, което напоследък се наблюдава ежедневно по Всяко време на общуване между най-близки. Затова е необходимо внимателно да се следи Прогнозата на общуване, може и да се разоблачи някой ден след или преди, или по време на очакване…Полет в пространството на свободната воля за изразяване на нежност. Какви ги говоря, Господи! Защо не се погледна на какво приличам?!? А най-добре е, че: често забравям каква съм била и не помня в какво искам да превърна мечтите си. Уф!  Накрая успях да го кажа. Благодаря за вниманието. Ще пиша, непременно.До другия живот. Покорно Ваша Поетеса.