Ранната пролет на 1865г.

 Къщата им беше от еднокатните и бедните в края на града. Имаха дворче, с няколко овошки, с  цветя и калдъръмчета между плочника. Там девойчето обичаше да се занимава с градинката. И играеше с момченцата на жуменка. Тя с любов се грижеше за тях. Болната често не можеше дори да се надигне от миндера, но я напътстваше, колкото може. Тъгуваше, че дечицата изнемогват и гладуват,  и това още повече я приковаваше към постелята. За нещастие ги пипна огненица* и се споминаха само за  неделя, в един ден преди две години… Смъртта им беляза още по-силно лицата на родителите и…но те мълчаха и не отваряха дума. Като земята да ги бе погълнала наистина.

 Каките отдавна везеха и плетяха, на чорбаджийските щерки прикя*, за да си изкарват хляба.

 Научи се бързо да чете и пише от Софка, защото  само тя беше ходила в килийното*, където дядо им помагаше. Възприемаше бързо. Другите пет нямаха твърде интерес.

 Освен майка си, като че ли усещаше, че никой друг не я обича истински. Баща си пък виждаше само понякога на вечеря, а той беше някак суров, стиснал зъби.

 Каките страняха от Маргиола, но тя изобщо не разбираше защо.

„Ау! Нещастна любов!” – почти в хор извикаха момичетата.

След две седмици на вечеря дойде Годежарката. Така наричаха баба Мара, която сватосваше младите моми в града.

 Всички се засуетиха. Дори София тайно се надяваше, че ще я поискат за жена на някой заможен ерген. Седемте наистина се славеха с гиздавост и трудолюбие и можеха  да бъдат добра партия …

Сърцата им бяха изтръпнали коя ще избере днес…

Веднъж вече бяха върнали годеж на Домна и  тя единствена се бе свила в кьошето.

Баба Мара почна отдалече:

-Дошла съм зарад хаджи Стоянов Никола. Майка му иска да проводи годежари. Нали знаете, че е на гурбет*, но е заръчал като се върне, сватба да вдигат!  Има едно условие обаче, снахата да живее още от утре при тях, за да са спокойни, че никой няма да я докосне…Момичетата първом се зарадваха, а после се стреснаха. Как така, да живее от утре при тях без сватба? И докато си шушукаха, Маргиола стана и отиде да даде на гостенката вода и бяло сладко.

От баба си миналата пролет, беше чула, че първата жена на Никола, Калинка, живяла само година и половина с него, родила едно хубаво момиченце. Него време той не си бил в града, работел пак някъде на чуждо и тя с детето отишла на Прошка при майка си по Сирни заговезни. Как станало, но през нощта момиченцето се задушило от гърло**... Те и братчетата им от гърло** си отидоха. Мъката убила Калинка. Само за три деня земята я прибрала. Горкана, не дочакала мъжа си. Никола побелял за часове. В един гроб ги заровил.

От година ни са го виждали, ни са го чували, запилял се бил по Беломорието, където пак отишъл на гурбет с акрани.

Тя го помнеше как изглежда. Най-силно изпъкваше на инак младото му загоряло лице неестествено бялата коса и маслинените очи.  Иначе беше едър и много силен.

Сложи сладкото пред Годежарката, която я огледа от пети до глава.

-Ти си Маргиола, нали? Ела по-близо, дъще. Хаджистояница каза теб да калесам*!

Другите се опулиха, но бързо им мина, още повече, че бъдещият жених не беше първо венчило! Даже Вяра си плю в пазвата. Нейният късмет щеше да е по-добър!

 Майка й, както си беше на миндера,  се разплака, тя нямаше думата, а баща й подпря глава с ръце. Едно гърло по-малко… Не му се даваше, нямаше още 14… Но преглътна на сухо и отсече :

 -Дадено, проводете утре хората.

-Ама момичето ни е малко! – проплака Зоката.

 Не това очакваше моминската й душа… И Маргиола се свлече на пода…

Свести се мокра.

 - Ставай, ставай! Няма да има годежари. Моята дума на две не се скършва, като се върне Никола сватба ще вдигнат, сега Маргиола да си събере дрехите и да я водя при Хаджистояница. Там ще си стяга чеиза.

 Танас пребеля.

 После се окопити, вдигна момичето и рече:

- Да не си посмяла. Човекът е свестен. Върви и се оправяй.

 Бузите и пламнаха. Студът се смени с огън, главата и фукна*.

Изведнъж в къщурката настъпи оживление. Всички се засуетиха. Олекна им. Нагласиха един по-голям вързоп, който и сама можеше да носи и друг малък, който дадоха на баба Мара. Всички момичета й се подмилкваха, за да им избере един ден най-подходящия…

 Минаха шест месеца. Никола си дойде, говореше малко, венчаха се набързо, без да вдигат шум, и той пак замина. Не я позна**, защото и го нямаше още месечното*. Остави я на ръцете на майка си. Маргиола се уплаши. Струваше и се строг, ако и да усещаше, че я харесва.

 Тя спеше при свекървата. В малката одая.  Ходеше с нея навсякъде - и до  пазаря,  и на гости при своите...
А я беше страх. Страх я беше! Ами ако нещо станеше с Никола, кой щеше да повярва после, че е неопетнена?

 Сестрите и още стояха при родителите си и не можеха да и простят, че ги е преженила.

  Добра, така се казваше свекървата, напълно отговаряше на името си. Постепенно се превърна във втора майка на Маргиола. Полечка страховете на младата булка изчезнаха и тя се привърза към жената, научи се да готви и шие на ръка, и с това почна да си изкарва хляба.

 Беше видяла, че в стаята на свекървата под иконата на Богородица стои една Библия. Един ден я помоли да и даде да почете от нея на глас.

Добра се зарадва много, че невестата е грамотна. И оттогава насетне тя й четеше всяка вечер. Понякога Добра подхващахе някоя песен и караше Маргиола да й приглася, че да мине по-леко нощта.  Често се налагаше да осъмнат в шиене на дрехи.

Наближи Коледа.

Никола беше проводил хабер, че ще си идва, заедно с красивата копринена кърпа за Маргиола и броеница за майка си.

И наистина си дойде преди Коледа. Само дето го донесоха… нозете му бяха счупени. …Докато се прибирали с акраните от Беломорието ги нападнали кърсердари на един ден път от тук и взели всичкото, което носели със себе си. Посекли някои, а него не хванали. При бягството паднал в някаква яма- капан за диви животни. Добре, че другоселци го намерили скоро след това.

Хекиминът* с труд го намести и завърза за едни дъсчици. Не им взе нищо, като разбра каква е работата. 

 Девет месеца се грижиха за него двете жени. От близките й идваше само голямата кака да я види, никоя от сестрите още не беше се омъжила. А болестта на Софка силно напредваше… През това време Добра се смали от тревога Силите й намаляха. Никола беше единственото й чедо. Маргиола  пък заякна в грижи за болния. Въпреки че не беше пълен, все пак беше едър мъж и кокалите му тежаха. Молеше се всеки ден за него - да оздравя по-бърже.

Месечното и дойде през пролетта, докато се опитваше да го повдига сама, за да го изведе на слънце. Не се държеше с нея като жена и до днеска. Очите му някак все бягаха от нейните. Тя вземаше иглата и плата и така сядаше да шие  на въздух, докато можеха да и виждат очите.

Един ден се престраши да го попита: „Ти деца искаш ли?” Той отвърна глава и…заплака. Дали не беше прежалил още Калинка? Не и рече нищичко.

Маргиола повече не продума. Прибра го привечер  и запали газеничето. Взе Библията от Добра, която лежеше в другата одая и захвана да му чете. Изведнъж вятър се втурна отнейде и духна пламъка.  Тя се опита да запали газеничето, но газта се беше свършила, и не можа да възпламени фитила. Чу как той бавно, опипом, се надигна в тъмното. Чу и неуверените му стъпки зад гърба си. Никола я прихвана през раменете и я обърна към себе си. Изохка.

Събори и двамата на земи. Маргиола се уплаши да не е счупил нещо, а той я стисна трескаво в обятията си и не й позволи да говори повече.

-Жадувах те, толкова те жадувах! Тъй дълго те чаках  да пораснеш, Маргиоло!

За пръв път я нарече по име.

Ръцете му бяха станали силни, много силни… Търколиха се до миндера сякаш без да докоснат пода.

Запретна полите й, раздра ризата и…Погали я с горещата си длан и бързо влезе в нея.

Тя не успя дори да се сепне, коремът и беше кипнал отведнъж… не разбираше много какво става, но цялото и същество пулсираше с него, дори и в болката.

-Ти си истинската моя жена! –ридаеше той, докато на тласъци връхлиташе в нея и я хапеше по рамото и устните. Накрая хлипайки зарови лице в косата й.