Намотавам бързо 
кълбото от дим, 
а душата
на борина ухае.
И въздишка лютива  
хвърлям небрежно  в
пламъка син -
да свисти.
Но магнезиев блясък  
ме ослепява и  
вътре в мене гори 
бенгалският огън
от нови звезди.
 
Трябва по-често да
оставям сълзата
да ме задави - 
както винаги правеше ти.  

И косата ми става гора
от блестящи елхи, 
а окото ми -
сребърно езеро под върха,
скрива всички стари 
и нови сълзи.

оставяй сълзата да те задави :* (езеро си представих, обградено с гора, под магнезиевата пътека на една пълна луна)