ИВОН

Докато Сара не се изгуби преди година тичаха с нея всеки ден. Ирландски сетер на десет месеца. Страхотно умно куче. Събуждаше я с дълго мляскане и и, издърпваше завивката като я сваляше на пода. Понякога и се сърдеше и лаеше, докато Ивон не скочеше от леглото. Сега и липсва тази топла муцунка с големи меки уши и умен поглед.

Остава и да се надява , че е в добри ръце.

Отваря широко прозореца на стаята.Небето малко се е намръщило.Планината се е снишила под шапка от сиви облаци. Обикновено, като стане към шест успява да избегне промяната на времето, но днес може и да вали. Уж е вече май, а е студено. Брррр. Нахлузва тишърта, анцуга и маратонките . Ще се измие като се върне. До парка е десетина минути на бърз ход. Но сега по улиците няма жива душа. Ивон неусетно почва да тича. Обожава бягането. Може няколко пъти на ден да търчи като луда по алеите на парка. Там познава всяко дръвче и храстче. Знае, кога цъфтят и докато минава покрай тях ги поздравява.Дала им е имена.

… А понякога всичко и се струва размазано, като петно от картина…

Ето и сега не може да сдържа сълзите си. Вятърът я удря в лицето, шиба я с ледения си камшик през гърдите, пръстите и са на кокалчета, не си е взела ръкавиците, сякаш нарочно се изтезава. Защото знае, че е виновна. Още баба и го е казвала, докато беше съвсем мъничка.Многократно. А всъщност не си спомня каква е вината. Изпитва я непрекъснато. Като страх, който я е стиснал за гърлото. Който всяка нощ я хвърля в лапите на кошмара и тя се мята в леглото, светва лампата, сипва си петдесет грама. И после заспива… После пак се стряска и така до шест и петнайсет.

В старата къща, всичко е в мухъл. Нямат пари нито за ремонт, нито за отопление. Идва да я гледа един предприемач, но старата не се съгласи да я съборят и им дадат ново жилище. Вкопчила се е за усойното дворче отпред и не може да я помръднеш.

Откакто и  бащата на Ивон почина съвсем се побърка.  За пет години  бабето се смали. Очите и хлътнаха. И се озлоби. Всяка втора дума е НЕ. Не, че много има какво да и даде или разреши, но…иска малко топлина от единствената жива душа, която още е свързана с майка и.

Вече почти не  я помни, ако не са две-три стари фотографии от преди двадесетина години. Там се тримата с татко и. Ивон е мъничка, мъничка, казвали са и, че току-що е проходила. Смее се, протегнала ръчички към двамата. А майка и е толкова красива. С много дълга гъста коса на вълни…Един ден, беше много ядосана,  взе всички останали снимки на майка си и баща си и ги зарови под едно дърво в парка. Направи го късно вечерта, за да не запомни мястото.

Мрази да ходи на гробища. Все се карат за това с бабичката. Не иска да вижда камъка, затиснал, баща и.

                                                                                                                                 
Майка и  била кремирана. На нея сигурно не и тежи толкова.

Но татко и… Сигурно му е студено и страшно там, отдолу, като няма на кого да  приказва.

Докато той ходеше на работа се държеше на повърхността  и всичко беше наред, но когато го уволниха четири години преди пенсия, мина на каменарка.

Преди да си отиде  почна да си говори сам. След втората чашка плачеше, а след третата почваше да се удря по главата и да повтаря какъв глупак е бил, та  е дал на Мария да кара колата в онази нощ. Ивон  била с болки в коремчето. Той вече се  бил почерпил с приятели в съботната вечер и не  бил в състояние да шофира. Взел детето на ръце и казал на майката  да изкара колата от двора. После седнал отзад и започнал „да командва парада”. Принуждавал Мария да кара колкото се може по-бързо. Старият Москвич бил в добро състояние и вдигнал сто. В този момент пред тях се оказала кола на чистотата. Миела насрещното платно. Колата поднесла. Жената не могла да овладее волана, внезапно предното и стъкло било облято с вода, не видяла дупката на пътя. Резултатът бил печален. В оная нощ оперирали успешно Ивон, а майката - не… Екипът вече бил уморен…и допуснали досадна грешка. Не  завързали добре някакъв важен кръвоносен съд…Докато разказваше отново и отново историята баща и все повече и по-често си наливаше и срамът го задушаваше в смъртоносен танц. После викаше и хълцаше неудържимо до два-три посред нощ.

Една сутрин, точно на Великден,  го намери пред прага с догоряла в ръката свещ. Беше получил масивен инфаркт. Не беше и продумал, че има болно сърце. Угасна буквално за минути в ръцете и. Дори не отвори очи. Не предполагаше, че с неговите шейсет килограма може да е толкова тежък...но мъката и беше дала неподозирана сила.

 Оттогава тича. Всеки ден. За пет години е скъсала единадесет чифта маратонки.

Мисли да обиколи още веднъж парка. Сълзите почват да засъхват по лицето и на солени вадички. Очите и лютят.

Както завива по алеята  върху нея се хвърля един едър тъмночервен сетер и я събаря. Не я захапва. Почва да маха радостно с опашка. Не може да бъде. Сигурно много и се иска това да е Сара. Сетерът наистина е женски. Облизва я по бузите.

Едно смутено момче се приближава тичайки. Подава и очилата, които слава богу са цели. Извинява се. Казва, че Чара е много буйна, но много любвеобилна.Смъмря  животинката. На въпроса, дали не я е намерил някъде отговаря, че са му я донесли приятели, които заминавали в чужбина  преди около година. Ивон тихичко подвиква Сара, Сара…Още седи на земята. Милва  и  гушка красивата сeтерка. Колко е пораснала… Сигурна е, че това е Сара, но няма да го доказва… Момчето се окопитва. Подава  ръка и й предлага да потичат малко заедно.

Шегува ли се? Тя ще му избяга още на първия завой, толкова е бърза.Сара сигурно ще я последва.
        По-добре да пият някъде едно кафе.