Дървена ѝ стойката,
вкоренени нозете,
клонести ръцете.
Цялата се напукала,
черен е коркът, скрил кожата
от смолите просмукана.
От всичко, което имаше
един трион ѝ остана
и една ножица халихухава.
"Отрежи ми царевичните плитки..."
- заповяда ми глухо.
Избелели и сухи - изпукаха,
"Хвърлѝ ги в огъня, който догаря."
Лумнаха. И се извиха.
Като крака над прясна жарава.
И лицето ѝ побледня и изплака.
На стената,
под кръста и знака
се самозапали
кандилцето на душата.

Дали огънят би пречистил всичко....
Поздрави от мен, Aqualia:)))

Не знам, страшно ще е, Bven. Но истинският, духовният, може би.