Днес много от вас ще си спомнят за нея. А аз ще си направя един ритуален чай и ще си поговоря сама. И няма да ми се вярва, че са минали сто и една години откакто душата ѝ се е появила на този свят. За мен тя още е тук.   
БЛАГА ДИМИТРОВА  
ПТИЧКА БОЖИЯ   -
Слез от облаците да обядваме! -
ме поканва баща ми.  
Захвърлям на пода
бялата перушина на стиховете си.  
Сядам на масата.
Косите ми -
рошаво хвърчило.  
Вдигам очи -
под ресниците замаяна синева.  
А на устните -
най-вкусната супа на майка ми.  
А на балкона пърха простряно
белоснежното ѝ пране.  
А в шепата ми ще кацне всичко,
което хвърчи.  
Колко му е облаците да яхна
и да се понеса.  
Право към онази злокобна бездна
на бъдещето.  

1988  

Всъщност много искам да вдигна слушалката на стария аналогов телефон и да завъртя с пръст шайбата, за да ѝ честитя рождения ден... Да чуя отброяването на номерата. И отсреща да прозвучи гласът ѝ. Оня мил, мек и истински напевен майчински глас, казал ми толкова много... и по толкова различни начини. 
За мен тя не е само стиховете си
 или романите, или гражданската си позиция. За мен тя е един от прозорците, през които видях света преди още да навърша тринайсет. Звукът и смисълът на езика ни, който придобиваше плът и измерение по различен начин. И ставаше твърд, точен, но също така светъл и ковък. Език, заради който не се отдалечих от България. Езикът, заради който живея. Езикът, който ме създаде. Нашият език. Благодаря, Блага! Благодаря ти!   
"...Аз бих се задушила, 
не преувеличавам
ако не вдишвам българските думи
като подрумчета-каменоломки,
на вчера и на утре лъхащи
с дъха на непокорни,
непритворни,
неугодливи гласове."  

Из "Словесен унес" - 1981

Здраве и щастие в семейството !
Тони